Много, много хора вече написаха къде блестящи, къде тъпи
анализи за какво ще последва в България с и след протеста. Без да имам абсолютно никакви
претенции, все пак ще споделя какво виждам аз след един месец преки лични
наблюдения и много изчетени, изгледани и изслушани наблюдения на други хора.
Виждам една безусловно хубава новина – много голяма група
хора осъзна, че е крайно време да отхвърли деструктивните идеи на политически
формации и лица. И да настоява за придържане и неотклонение от европейските,
демократичните, правовите и ако щете „нормалните” принципи и ценности.
Виждам и една нехубава новина – това са базови ценности,
които трябва да са бетонна основа, но не съм сигурна, че те сами по себе си
могат да бъдат силен двигател. Имаме нужда от по-голяма идея, която да
консолидира безпрецедентно надробеното ни общество, да му зададе дългосрочна
цел и да го накара да се започне да се движи напред. Каквато бе някога например
Евросъюзът. Сега обаче ще е много по-трудно, защото няма готови външни цели,
които да гоним, трябва да ги създадем сами вътре в страната.
Нарочно използвам думата идея, а не лидер. Защото това е upper level, до който най-после достигнахме. За първи път
от години се идентифицирам до много голяма степен с протест, защото в
последните години протестите бяха с много по-тесен фокус:
- Бедност, липса на пари, липса на работа, високи сметки;
- Срещу определени решения на властта в полза на още
по-определени олигархии (например промените в закона за горите в полза на Цеко
Минев и неговите бизнес интереси; Почти подарената на ТИМ Алея първа във Варна и
др.);
- Срещу конкретни прояви на конкретни фигури като Сидеров
(случаят с Джамията), цар Киро (убития Ангел Петров в Катуница) и т.н.;
Протестът, който достигна най-голяма дълбочина може би бе
този срещу бившия вече кмет на Варна Кирил Йорданов – протест срещу една
личност и нейната изродена същност.
Днес протестите са срещу идеите, които движат подобни
личности, партии, а и цялата политическа върхушка.
- Отрича се идеята, че властта
може да съществува безнаказано и нагло в симбиоза с мафиотски, олигархични,
външни за дъжавата и нейната европейска принадлежност и други противообществени
интереси;
- Отрича се, че държавата може десетилетия да не се развива или поне не с темповете,
които са нужни;
- Както и че е възможно почти всяко зло да остава безнаказано;
- Отрича се и цялата идея на личността на Сидеров – че може да
проповядваш откровен фашизъм в Европейския съюз и всичко да ти се размине; (Сидеров и генезиса му са си доста интересни теми и за тях може да се прочете в блога на Нервната акула, както и в този на ЕвгениТодоров.)
Една много голяма група протестиращи хора този път вдигнаха летвата и
ще е трудно да паднем под нея. Това обаче е по-малко от начало....
Имаме нужда от силна проактивна идея, която да ни обедини,
която да ни накара да се движим, а заедно с нас и цялата държава.
За мен по-важен е въпросът не кой, а какво ще кара влака. Със
силно резервирани чувства към червения политолог Юри Асланов съм, но съм съгласна
с твърдението му в едно интервю за Дневник, че „нито Кенеди, нито Де Гол или Чърчил са били образци за морал, но идеите им са увличали след тях цели народи... Хората вървят първо след идеи, а след това след други хора”.
Този, който роди идеята ще бъде лидерът. Или по-скоро, който
успее да я развие. Но търсенето му само по себе си, като самоцел е не просто
ненужно, но и почти невъзможно в сегашното състояние. Цялото общество е в
параноя. Разделението е между:
- партиите във властта (БСП-ДПС-Атака) и тези отвън (ГЕРБ,
Реформаторски блок и др.);
- между самите опозиционни партии (Борисов обвинява блока,
че са платени от КТБ, вътре в самия блок отношенията са трудни, а свързващите
нишки твърде крехки);
- между партии и неправителствени организации и други
граждански групи (то не бяха соросоиди, то не бяха платени от групировки, кръгове,
партии, от съпругата на президента, от вечното зло Костов и квото се сетите);
- между граждани и граждани (на протестиращите навсякъде им
се превиждат провокатори – къде резонно, къде не);
Ако вкараме в това уравнение и медиите става още по-страшно.
Жестокият натиск от страна на властта към гражданското
общество прави сетивата толкова параноично изострени, че всеки подозира всеки.
Днес
например много хора бяха на мнение, че журналистът Асен Григоров е маша на
Бойко Борисов, защото бе написал във фейсбук, че намира за тъпо готовата вече
магистрала Тракия да не бъде отворена за уикенда, а чак в понеделник. Да, ама
малко преди това подобно изказване направил и Борисов. Григоров може и дори да
не го е прочел, но пък няма значение – изведнъж става по-логично той да е човек
на Бойко, отколкото просто да му се иска да пътува по-бързо до морето в събота
сутрин...
И след като всичко и всеки е дискредитиран, не може да се
очаква който и да е механично издигнат лидер като контрапункт на статуквото да
бъде възприет и приет като напълно чист и легитимен. Идеите обаче могат да
бъдат приети и те могат да доведат до консенсус.
И каква е тази идея? Нямам някакъв отговор. Приемаме, че сме
обединени от проевропейските ценности, те обаче трябва да са база. Друг е
проблемът, че не са за всички и борбата за превръщането им в основа ще бъде
водена тепърва и ще бъде много, много трудна. Одвъд това обаче тези ценности едва ли могат
да бъдат мощен локомотив, който да дърпа страната напред и да консолидира обществото. Могат да са само релси.
Във вечната мантра реформи също не виждам особен потенциал. Те обезателно трябва да бъдат направени, но едва ли могат да са обединяваща цел. Реформите са страшни за хората, те са промяна, промяната е в сферата на
неизвестното, неизвестното плаши.
От
друга страна тези фундаменти могат да бъдат представяни достатъчно привлекателно,
така че да вдъхновят, да обединяват, да мотивират, да носят изпълнимо обещание
за просперитет (каквото те неизменно имат), за бъдеще. И това също е идея. А идея + талант = лидер.
Така че призивът е към политически активните хора (съвсем не
задължително партийно активни): започвайте да мислите.
