Винена рекапитулация 2012

Краят на годината – време за обзори и моят ще е винен, пък тъкмо шанс да кажа по някоя дума за всички добри вина, на които така и не посветих постове поради заетост/мързел/друго.

Няколко общи думи: Българските винари се множат и задобряват, което пък носи само радост и радост. Прави ми впечатление, че някои от големите също се потрудиха тази година в посока разнообразие и повишаване на качеството. Сякаш в последните години бяха решили, че могат да минат метър пред непретенциозните потребители. Да, ама винената култура расте, цените падат, а конкуренцията от по-малките е сериозна.

Събитията: Второто издание на Divino Taste, Winebox portfolio tasting, Grand Austrian Tasting, Сподели бутилка – сбирките на Винената академия и тейстингите на Casavino – прекрасни шансове да научиш много срещу символични пари. Надявам се през 2013 да има двойно повече.

Магазинът: Оренда. Ново, свежо място, където се предалагат само и единствено бг вина. Имаше нужда;
Магазините за хляб, вино и сирене на Добрев – във всичките му възможни локации.

Винобарът: Все още не съм намерила мястото, което ми е и удобно, и ми допада и има предлагане каквото бих искала. Едно птиченце ми каза обаче, че много скоро това ще се промени.

Ресторантът: Комерсиал завинагиJ Както и Пей сърце, новото местенце – P/S (скоро и постче по темата) на същите собственици, Обержин, Ломо, обновеното Л'етранже, Fun House The Clock, новата Синя акула в Синеморец.

Избата: Бургозоне, Боровица, Драгомир, Меди вали, Мидалидаре, Орбелус, Юстина. По азбучен ред

Дестинацията: Прага – тотален възход на винените барове. Има ги във всеки квартал, на всяка улица, а в туристическите части и по три на улица. Модерни, традиционни, всякакви. Предлагането е огромно, приоритетно се пие Стар свят. В някои има дори българско вино. Храната към виното – от хапки и тапас през плата с колбаси и сирена до пълно ресторантско меню;

Виното:

Пенливо: розето на Миролио. Дори в конкуренция с чуждите, бих го предпочела;
Кава - с нея имах ups and downs, в крайна сметка установихме здравословни отношения;
 за веселяшките случаи – Vicar’s Choise –пенливия совиньон блан на новозеландската изба Saint Clair;

Бялото: австрийски грюнер велтлинер – където го срещна, там го купувам/пия. Пасва чудесно на вътрешния ми мир;

шардонето Max Reserva 2008 на Errazuris – разтапящо; и въобще шардонета от Чили – много ми допадат;

шенин блана на южноафриканската Kleine Zalze;

вионие на Ямантиев – рядка находка, за съжаление;

новозеландски совиньон блан до втръсване. След като неотдавна тежко препих с него, втръсването е буквално;

приятна изненанда - чисто новичкото пино гри 2012 на Варна – плодово и свежо, както и това на изба Хан Крум – Нови пазар пино гри – по-свежо и минерално, точно колкото трябва;

шардонето и вионието на Бургозоне 2011 -  елегантна работа;

Розето: от Бандол; на шато Мюние; Енира; Салва на Драгомир; розетата от серията Ленеа на Мараш – особено това от мерло;

Червеното: уф, тук каквото и да кажа ще е малко.
Първо българското: пино ноар на Боровица – от всички серии, от всички реколти;

Опитах всичко де що се казваше пино ноар на изложението на Divino и честно казано повечето вина ми бяха вкусни, само дето ако не знаех какво пия и ме попитат, едва ли щях да отговоря «пино ноар». Не че толкова добре познавам сорта, но и малкото, което знам ми стига, за да си направя извода, че тия наситени, мощни тела и аромати не са май много пиноноар-ish.

Всичко на Мидалидаре без Карпе Дием серията;

Каберне франът на Бургозоне, на Дамяница - Дзиндзифките, на Бойар – Платинум, на Каратжина – в комбинация със сира – Le Voyage 2011 и на Братанов също в кобинация със сира;  
Драгомир - грешният избор с вината на тази изба е трудна работа;

Марселан 2010 на Бургозоне;

Монограм мавруд и рубин 2009 на Вила Юстина;

Мелник 2010 на Орбелус – да си оближеш пръстите; както и Прима 2010 пак на Орбелус и малко апокрифната Прима 2009 Мелник;

Меди Вали – страшно симпатична изба, на която ми се струва, че много й се удава боравенето със сорта сира – много добра комбинация сира/рубин Medi’s 2010 и новата серия А Good Year – особено сирата; същото важи и за сирата от серията Incanto;

Нобиле мелник и Нобиле рубин 2008 на Логодаж;

Encore Сира 2011 на Катаржина и въобще сирата на повечето изби в Сакар е чудна – любов от първа глътка с тази на Иво Върбанов, на Ямантиев – 2009 резерва Вила Армира, а несекващата ми любов е към Нимбус на Телиш;

Рубин 2008 Ятрус – Тера Тангра;

От чужденеция – много австралийски шираз- това вино просто ми е дяволски вкусно; също и чилийски;

пино от Новия свят и по-малко от Стария – по финансови причини, разбира се;

Мерло и каберне от Чили;

Малбек – в умерени количества и първи, трудни, но увенчали се с успех срещи с карменера.

Симпатичен флирт със ‘старото’ гаме от Брюи, дано се повтори;

Първа среща с червено вино от Черна гора – по-скоро приятно;

Бутилка предизвикателство на винения рафт:

Пино от Германия – шпетбургундер 2010 от региона Баден, на изба Badischer Winzerkeller. То е разработено от технолозите на избата заедно с извесния (явно) немски сомелиер Петер Щегер и съответно носи неговото име - Edition Peter Steger.

Остерия Барбароса

Снимката е на Цвети Белутова от "Капитал"

Ул. Христо Белчев 32

Веднага си казвам – останах крайно неудовлетворена от посещението си в остерия Барбароса. По-долу ще се арументирам защо.

Първо обаче искам да подчертая, че направих този блог с идеята да пиша само за местата, които ми допадат, а не да хейтя останалите. Дори да имат някакви недостатъци, всички заведения описани тук, са места, които посещавам отново и отново с удоволствие. Пиша този пост за остерията обаче, въпреки че едва ли ще повторя там, защото никое друго заведение не ме е провокирало така емоционално да мисля и говоря за него и да се ядосвам.

Защото мястото има наистина толкова голям потенциал – прекрасно помещение, интериор, градина, но за пореден път собственикът му е забил в най-тъпата поне за мен възможна посока – тази на прекомерната претенциозност и надценената храна. От което пък страда цялостния дух на мястото. Точно същите проблеми – липса на атмосфера и цени неотговарящи на качеството на ястията имаше и предшественика на Барбароса – Остерия ди София.

Може и да е клише, но когато чуя италианско бистро си представям следната картина: вкусна и семпла храна на разумни цени, така че да поръчваш още и още, пивко и вкусно вино, шумни разговори, смях и още смях, разляти чаши, разсипан по покривката сос, сервитьори, които понасят стоически прищевките на подпийналите гости и им угаждат, уютна обстановка, много настроение и още повече вкусна храна и вино. Или нещо от този сорт.

От всичко изброено, в остерия Барбароса намерих само добро вино и наистина хубавата и с много стил, но стерилна обстановка. Защото посетителите се държаха като скумрии, а това им поведение вероятно бе провокирано от странната претенциозност на ресторанта, която за мен е тотално излишна.

Позитивното: наистина много хубав винен лист, основно с италианско, но не само, вино на цени от 20 до 120 лв;

стилна обстановка с изобилна, но ненатрапчива декорация с красива посуда и бутилки вино. Някой някъде по форумите беше заклеймил като неприемливи типичните покривки с червени и бели квадратчета. На мен пък те особено ми допаднаха;

голямата много симпатична градина – огромен плюс за лятото;

уелкъм комплимент – брускети и прошуто. Тези жестове винаги печелят адмирациите ми;

жесток лимонов чийзкейк!

Негативното: Два основни проблема - странно обслужване и храна с много претенция, чиито цени обаче не отговарят на качеството, както и твърде малки порции.

Да започна с обслужването - в остерия Барбароса то живее собствен живот. Останах с усещането, че целта не е да се задоволи клиента, а клиентът трябва да се нагоди спямо обслужването. Странна концепция. Така например сервитьорът отказа да донесе едновремнно салатата и основното ястие на единствения човек от компанията ни, който си бе поръчал и салата. И съвсем не пожела да възприеме аргумента, че тя не желаеше да яде салата сама, докато всички останали чакат храната си, нито пък другия аргумент – че обича да хапва салата заедно с основното. „Не, не може, госпожо, ние тук си имаме правила за хранене, не е примеливо...”. Не стига че ти се налага да се обясняваш, ами накрая просто ти отказат...Really?!

Освен това, когато кажа съвсем мило и любезно, че мога да се справя с винения лист сама и нямам проблем да избера точно това, което ми се пие без гид в италианската винена география, не очаквам да чуя ехидно: „Айде да видим как ще се справите”. Да не би да ви обидих? ИзвЕнете...

С персоналът като цяло имахме тотално различни визии за това къде се намираме. Те смятаха, че са в ресторант с поне две звезди Мишлен, разположен в замък в Нормандия, а аз пък си мислех, че съм в италианско бистро в София.

Сега за храната. 

Вярвам, че екипът от (полу)самоуки италианци-готвачи са страшно симпатични, много въодушевени, отворени и експериментално настроени. Вярвам, че червенобрадият собственик е много готин. Вярвам, че пицата им е страхотна. Вярвам още, че подбраните продукти, които участват в някои ястия, са скъпички, защото вносът им е ограничен.

Също така обаче вярвам, че паста, оцветена с мастило от сепия, е много впечатляващо решение, но не мога да разбера защо цената й е близо 20 лв за порция, не - за шепа, при положение че въпросното мастило с нищо не допринася за това тя да е по-вкусна от обичайната. Всъщност това беше една съвсем средностатистическа паста. А да, и равиолите за същата цена може би не трябва да са твърди по краищата.

Вярвам още, че патешките гърди за около 30 лв порцията е добре да не са жилави и да бъдат достатъчно, за да се нахрани поне 47-килограмов човек като мен. Без забележки за телешкото, но пък порцията бе още по-малка...Приблизително така стоят нещата и със салатите. 

И така в крайна сметка, ако и да го е имало някъде този разюздан италиански дух, вероятно се е криел зад вратата. За сметка на това видях абсолютния оксиморон – група тихи италианци! Имаше и други хора, които сякаш също смятаха, че се намират в нормандския замък, без обаче да са сигурни дали това им харесва. Поне така разчитах сериозните им лица. Останалите посетители бяха по-скоро като мен – експериментатори, които никак не останаха щастливи, доколкото съдя от някои подочути реплики..

Какво и как ще предлага остерията си е, разбира се, нейна работа. На мен просто инстинктът ми подсказва, че в този свръхдинамичен по отношение на ресторантите град, в който публиката все още няма навици да бъде лоялна и постоянна и в който единици заведения успяват да просъществуват в първоначалния си вид повече от година-две, филмът „Излишно претенциозно и надценено” в София е в късометражния жанр. 

Sports Bar Rock’n’Rolla

Снимките са от Facebook страницата на спорт бар "Rock'n'rolla" 

Ул. Цар Асен 15

На малкото, симпатично, полуприземно местенце сякаш не му излиза късмета. Дали самата локация е малко позатънтена, макар и в идеалния център, или друго, но това е вече третата му трансформация. Първо бе бистро „Бони и Клайд”, след това няколко дългокоси чичовци, тип „стари хипари”, опитаха да го превърнат в нещо като рок бар с музика на живо – неуспешен експеримент, все пак мястото е 50 квадрата, има открита кухня, а декорацията е толкова подходяща на рок’н’рол, колкото смокингът за диско найт.

Опит номер три сам по себе си е също толкова интересен.

Първо: промените в интериора не са твърде значителни. Единствено декорацията сега е по-семпла и вместо в коридора тоалетната е зад бара и до нея се стига през самата кухня с асистенция от сервитьорката: "Заповядайте, тук сме си като семейство". Ще пропусна да дам оценка на това - за едни вероятно е много мило, за други пък - неудобно. 

Второ: Еклектиката е съществено забележителна, но човек така бързо свиква с нея и започва да му харесва, та чак си дава сметка как понякога несъвместимите неща са нищо повече от предразсъдък. Спорт, алтернативен рок от края на 90-те и началото на уважаемия настоящ век, ламинат наподобяващ селски под с цъфнали цветенца, българско вино и италианска кухня са една чудесна комбинация, честно.

Спортът върви на пет-шест големи плоски екрана, всеки от които излъчва различен канал.

Музиката, предполагам, съответва на душевността на двете двайсетина годишни свежарки, които обслужват посетителите. На мен лично ми беше много приятно да послушам парчетата от  гимназиалните ми години.

Виното е само и единствено на една от любимите ми български изби Мидалидаре – пълно портфолио. Би могло барът да дължи името си на самото вино Rockenrolla – едно от най-добрите, силно лимитирани творения на избата, вдъхновено от едноименния филм на Гай Ричи – каберне совиньон, каберне фран и марло, реколта 2010. Но всъщност, местенцето е "филиал" на рок клуб "Rock'n'Rolla", който се намира под колоните на ул. Граф Игнатиев.

И накрая, но наистина не по важност: храната. Тя е малко и е написана на дъска, окачена в откритата кухня – паста, брускетки, риба и др. Приготвя я един симпатичен италианец на средна възраст, благодарение на когото опитах най-вкусната паста с морски дарове евър ("Каква иска - месо или риба?"). Толкова вкусна, че ометох чинията заедно с магданоза, който по дифолт абсолютно не понасям и който пропуснах да помоля да не присъства в порцията. Никой друг не е имал тази чест!