неделя, 27 май 2012 г.

Grand Austrian Tasting 2012 или (юхууу) дегустация на австрийски вина


Снимка: AustrianWine

Първата ми среща с австрийско бяло вино беше преди около 100 години на една от редките дегустации, които по това време се организираха предимно за професионалния сектор. За виното тогава знaех няколко неща – че може да е червено, бяло, с мехурчета или сладко. И така, пристъпих аз плахо към масата, където един симпатичен батко с доста надменен жест ми наля чаша „бяло” (дори не помня какво точно).
И когато отпих, никога няма да забравя този момент, той ме попита какво мисля, а аз отговорих, че страшно ми харесва и че има вкус на много свежо...грозде... Младежът направи физиономия в стил „о, боже, илитерати”, след което снизходително ми обясни, че вероятно имам предвид зелена ябълка, цитруси може би, или пък свежи зелени подправки, но не и грозде. "Това е невъзможно", отсече той. Аз, разбира се, доста се засрамих. Днес бих му казала, че nothing is impossible и ако усещам грозде, значи усещам грозде и толкоз!

За щастие това не беше единствената ми среща с австрийски бели сортове като грюнер велтлинер, ризлинг, велшризлинг, по чиято сдържаност и хладнина страшно си падам. Лично за мен те са най-перфектния избор за лятото – колкото по-горещо е навън, толкова по-сухо, по-свежо и по-киселинно предпочитам да е виното в чашата. 

За това с нетърпение очаквам да ги срещна отново на Grand Austrian Tasting, което се случва за пети път, благодарение на усилията на Яна Петкова. Датата е 7 юни 2012 г., мястото е винен бар „Вестибюл” на ул. Бузлуджа 31 в София, а времето - от 12.00 до 20.00. Срещата е с 40 великолепни австрийски вина на избите Арндорфер, Бухегер, Изба Кремс, Нерер, Йоханесхоф Райниш, Зомер, Юрчич, Маркович, Сеп Мозер, Саломон, Отт.  Тази година освен най-новите реколти, има и няколко изненади като новия проект на Изба Кремс и няколко биодинамични вина от Сеп Мозер и Юрчич за всички, които го предпочитат био.
И тъй като, признавам, не знам абсолютно нищо за червените вина от Австрия, надявам се да запълня и тази празнина.  Входът е 12 лв на място или 10 лв при предварителна продажба. Ще се видим там.

вторник, 15 май 2012 г.

Виното и градът

История без поука, но с определено вкусна храна, няколко бутилки вино и известен брой спорни решения

Снимка: artprintimages

*Имената в този разказ са измислени, събитията обаче не са

По нищо не личеше, че тази петъчна вечер ще завърши с авто репликата „по-дяволите, колко много пари в канала”. Е, може би трябваше да предположа, още когато Мара Отварачката заяви категорично: ”Много напрегната седмица беше, имам нужда да разпусна”. Но да започнем от 19:38 часа в петък.

Заварихме Русата Златка да седи навън в ресторант „Кактус” в Лозенец с чаша водка с тоник и салата. „Аперитифче, както каза сервитьорът”, осведоми ни тя. Напоследък твърдия алкохол не присъства в менюто на разглезващите ни женски сбирки. За което нескромно допринесох аз, приятно ми е, Софи Маринова, и моята задълбочаваща се маниакалност по виното. „Кактус” е винаги добър избор, когато ви се хапва нещо неопределено, но обезателно вкусно. Храната тук за няколко години никога не ме е разочаровала и винаги е на същото ниво, а обслужването ме кара да се чувствам като в по-скъп ресторант, отколкото всъщност е.

На дъската със свежи нови предложения пише „пресни миди”. „Само две порции са останали”, осведомява ни сервитьорът и за да не ни изпреварят ги поръчваме и двете. Едните - с доматен сос, а другите – със сметанов, но без копър. За последното се сервитьорът се предаде сравнително лесно. За хората като мен, ненавиждащи копъра, е истинска загадка защо навсякъде той трябва да се приема за даденост и твърде рядко присъства дори в описанията на ястията в менюто. „Когато имам собствен ресторант, магданоза и копъра винаги ще се сервират отделно в малки купички”, обичам да казвам. Така и ще бъде.

20:04
С Мара Отварачката постигнахме съгласие, че е ден за финансово разпищолване. Избираме сравнително скъпо вино – шенин блан 2010 на южноафриканската Kleine Zalze – любима изба. След кратко мъркане в израз на задоволство, вадя лист хартия и моля за химикал, какъвто, като всеки уважаващ себе си журналист, нямам в чантата. Черната Златка, току що присъединила се към очертаващия се пир, ми услужва и ме гледа с известна доза забава, отпивайки от ракията си. Ракия. Друг сигнал, че нещо ще се случи тази вечер, който пренебрегвам.
Налага се да си водя записки – обяснявам аз – защото, колкото и да си мисля, че ще запомня, никога не е така. Освен друго, писането е тренировка, която съм си наложила осъзнато да правя, защото иначе трудно се излиза от категориите „хубаво е - не е хубаво” или „харесва ми-не ми харесва”.

А защо е хубаво и ми харесва? След подкана от моя страна да кажат нещо по въпроса и последвалото затруднение, смятам че съм постигнала целите на убеждаването и самодоволно, полусъсредоточено продължавам със записките: фино и нежно вино, със заглушени аромати на зрели екзотични плодове, минерален дъх, усещане за ранно лято и цветен прашец. О! С последното чак изненадах себе си.
Никога няма да бъда особено добър дегустатор, защото от малка съм злояда и не обичам толкова много неща, че ми е по-лесно да изброя тези, които ям, отколкото обратно. Освен това не си падам особено по подправките. И още освен това в разпознаването на ароматите също не ми е силна страна. Добре поне, че мога да си доизмислям - ама така – автентично някак, и че писането горе долу ми се отдава. Иначе щях да съм само претенциозен винтусиаст. Сега поне съм претенциозен винтусиаст с блог.

21:12
Разговорът си тече, свеж и весел, а шенин бланът ме омайва с вкусове на ананас, мъъъничко масло....изчакайте да отворя проклетата мида... пикантни и щипещи езика нюанси...тези с белия сос определено са по-добри... приятен цитрус в послевкуса и малко горчивина.
Изводът: свежо, елегантно, много-се-радвам-че-го-избрахме-нищо-че-струва-37-лв-вино.

21:39
След това изненадващо си поръчах пиле! Нов знак, че нещо лошо ще се случи, който отново пренебрегнах. Това, ресторантското пиле, колко да е пиле. Най-вече е една аморфна консистенция, добита от свръхизрастнал бройлер, хранен не ми се мисли с какво и безвкусен като смляна хартия. Другари, за Бога, не взимайте летката за 40 дни и не си поръчвайте пилешко! Да, но тук са магьосници и толкова добре го бяха приготвили, че дори идиотското име „Пиле Езотик” не ми приседна.

Не ми приседна и бутилката La Chablisienne petit chablis Vibrant 2010, която Мара Отварачката смело поръча. Двете Златки рязко сменят жанра и се присъединяват. Никой не може да устои на шабли, било то и пти – минерално, стройно, елегантно, с лек плодов дъх, малко цитруси и много свежа трева, дъжд, талк, лека горчивина и тръпчивост...като една истинска френска аристократка в тристагодишния й замък.
Черната Златка се намесва: ”Да, трева, наистинаааа...Даже ...даже малко като току що запалена ганджа!”....”Разкарай тая цигара далече от чашата.”...”Добре де, може и да няма ганджа”...

22:06
И после дойде първото грешно решение. Да си поръчаш българско бяло вино, след като си пил предходните две разкошотии, с много малко изключения е като да излезеш на среща с едно ниско, леко разплуто и малко посредствено момче, с тридневна брада, къси крайници и неизрязани нокти. При положение, че току що си оставил в съседния бар Александър Скарсгард. Или нещо подобно. Не че не се свиква след третата глътка, но за щастие малката бутилка от 375 мл свършва бързо.

22:34
Русата Златка заявява, че трябва да се прибере. Поради невъзможност да сметнем кой колко е ял и пил, делим трицифрената сметка на четири. Малко е болезнено. И тогава взимаме ново, може би не съвсем разумно решение, but who cares about sanity – Черната Златка, Мара Отварачката и Софи Маринова се отправят към недалечния бар. Като се замисля, това не беше никак грешно решение, като се има предвид, че въпросният Wоnderbar се намира на около 25 крачки от моето местообитание, което пък ще ми спести известна доза проблеми.

23:00
Барът е пълен като за петък вечер, с което не може да се похвали през по-голямата част от останалото време. И което намирам за малко тъжно, защото е готин и никак не ми се ще да затвори скоро. Посрещат ни радушно и се възкачваме на маса в дъното. Разговорът е станал малко хаотичен, но никой не се възпротивява на загубилата ми вече почти всякаква благоприличност винена снобария, намерила израз в предложението да поръчаме най-скъпата сред шестте налични бутилки бяло вино (пак са много като за бар) и единственато, което не е точно българско – совиньон блан Two Friends The Fern 2010 от Марлборо, Нова Зеландия. 

Не точно българско, защото зад него все пак стои българин – Алекс Велянов, който от доста години кръстосва тези далечни земи, създавайки прекрасни вина.  
Единственото, за което мога да съжалявам, е че сетивата ми бяха вече порядъчно затъмнени, та не успях на максимум да се насладя на това нежно, благородно, минерално, но същевременно и пловодово вино, което, дали заради опушения бар или пък заради навлизащия в малко по-минорни и депешарски тонове разговор, ми донесе не усещане за пролетна свежест, с каквото обикновено ме зарежда новозеландския совиньон блан, а за есен, за сламени треви, за зрялост и за ”странни бонбони”, ако правилно разчитам записките си, на които имайки предвид времето и мястото, никак не вярвам.

12:40
Време е за нов неразумен ход. Черната Златка пита предлагат ли вино на чаша. Двамата приятели са пресушени. Ние все пак сме три. Предлагат й малка бутилка, чилийски совиньон. „Едно ли? За вас?”, питат. „Да, едно”, казва тя. „Не, не, две. И за мен”, казвам пък аз. Всъщност имах предвид, че и аз ще пия от него, та да донесат две нови чаши. Точно така прозвуча, както го мислех.... Или по-вероятно – не. Сервитьорката с широка усмивка носи две бутилки. И до сега остава загадка защо не помолих да отнесат едната – никакъв проблем, дори не беше отворена. Вместо това послушно отвъртях винта и си сипах.

01:10
Сервитьорката се материализира до масата с още по-широка усмивка и три шота. Софи Маринова: ”Неееееееее!” Мара Отварачката: „Тва от тия с краставицата ли са?” Усмивката: „Да, спокойно, има много малко алкохол в тях”. Софи Маринова: ”Нееееееее!”. Черната Златка: „Хайде!”

01:28
Дали искаха по-бързо да ни натряскат, че да си ходим – бяхме единствени останали в бара – или пък им бяхме просто симпатични, не знам. Но горе-долу това е краят на историята. Следващата сцена е тази, в която си слагам преполовената малка бутилчица в чантата „Аерофлот” и внимателно изминавам тези 25 стъпки до входа. Останалото е разцепващо главоболие на другата сутрин. Което обаче мина с два нурофена. А едно здраво чистене, стабилен обяд и литър портокалов фреш по-късно, всичко бе история без поука.

Има обаче послепис.
Този разказ бе проектиран виртуално в една късна неделна вечер или по-скоро ранна сутрин, когато, както винаги, ми бе трудно да заспя. Но все пак усърдно опитвах. Защото по-малко от шест часа по-късно трябваше да стана и да отида на работа, за да напиша със сдържан гняв за поредната идиотия на земеделския ни министър. Примерно. А можеше да имам просто една колонка в Някойсипост или Някойсиджърнъл, да раздухвам винените си истории и да взимам толкова, че да си позволя лофт на Пето авеню с тухлени стени, шкаф с двеста пижами и темпериращ уред за вино с поне осемнадесет рафта. И един гоблен.
Софи Маринова би подхванала: „Защоооооо няма радоооооооост...за теб...и за мееееееен”. Но аз предпочитам Saint Etiеnne: Dreams never end. This house believes in skyscrapers.

вторник, 1 май 2012 г.

Ударна порция вина от архивите - 2.Нов свят

За да е картинката пълна, още малко впечатления от странство - едно доста консервативно и сериозно вино и две, които пренастройват сетивата към по-весели и летни настроения.

Trio Reserva - cabernet sauvignon, shiraz, cabernet franc 2006 на Concha y Toro, Чили



Не е шега работа - сериозно вино за по-минорни поводи. Ако има винен еквивалент на уискито или бърбъна във филмовата сцена, в която животът е труден и тежък и не, няма да стане по-лек никога, но героят е силен и ще живее с реалността, при това праведно, до края...следва драматична музика...малко си загубих мисълта...хауевър, представям си това вино в тази роля.

В началото е топло и богато на плодове -черни, червени, сини сливи и залъгва със сладост, но само за секунди, след което става пикантно - с чушки, пипер и подправки, а още по-после започва и да нагарча, като животът итселф, така да се каже. И завършва дълго с по малко от всичко по-горно и още сладкогорчиво - ванилия и опушено, но не хепи, а доста риалити енд.

Извън филмовата драма - Trio много ми допадна с огромното си разнообразие от вкусове и настоения. Доста сложно, определено не е вино за всеки ден, не е и за тези, които си падат по по-леките и свежи, весели вина. Иначе идеално за пикантни блюда с червени меса, зрели сирена, пайове с месо в английски стил, барбекю.

Серията Trio на Concha y Toro е доста интересна (има и много фешън сайт). Вината Trio се правят винаги от три сорта - в различни комбинации и количества. В случая на тази резерва от 2006 водещо е мощното каберне совиньон, допълнено от плодовостта на шираза и малко мекота и дълбочина от каберне фран. По-новите вариации на това вино вече са с повече каберне фран и по-малко шираз.

Тук Trio внася Перно Рикар, аз го открих преди време в магазина на Балантайнс на ул. Константин Иречек на промо цена от 8 лв, към момента е към 15 лв в обектите, които зарежда компанията, заедно с другото червено Trio - мерло с карменер и каберне совиньон, също резерва 2006.

За жалост липсват двете бели с марката Trio- шардоне с пино гриджо и пино блан, и чистосортовия совиньон блан, но с грозде от три различни долини в Чили.  За сметка на това в България се внасят други марки на тази доста голяма и популярна чилийска изба - като Frontera - едно от най-продаваните чилийски вина и Cassillero Del Diablo или „Избата на Дявола” - може би най-популярното чилийско вино.

Нека обаче да преминем на много по-пролетна вълна.

Yalumba, The Y Series, shiraz&viognier 2008


Южноавстралийската Ялумба, наричаща себе си най-старата семейна изба в Австралия, е  разположена в сърцето на австралийската винената индустрия  - Бароса вали. Вината на Ялумба за мен са учебникарски пример защо Новия свят завладя потребителите в Стария свят - качество, нови вкусове на старите сортове, умерени цени, модерна визия, ефективен маркетинг.

Бутилката с кончето (около 15-16 лв в супермаркетите) предлага нещо още по-интересно - комбинирани са два сорта - емблеми на австралийското винарство - шираз и вионие.  Вионие е може би единственият бял сорт, който се използва в купажи с червено вино, защото, колкото и странно да звучи, той придава по-голяма плътност на виното.

А резултатът в случая е доста симпатичен - вино с аромат на мармалад, горски плодове и свобода, с лек дъх на гора и мокри пролетни треви. Кадифено усещане и сладникав в началото вкус, преминаващ към дъб и повече плод - боровинки и малини. Тялото е леко, а финалът сравнително къс, но пък с прекрасен пикантен послевкус.

Think blueberries and turkish delight, пише на етикета. Нещо подобно. Въпреки че сякаш на виното все пак му липсва дълбочина, когато е в комбинация с храна, това не пречи - представям си го с боровинков чийзкейк или ястия с боровинков сос, както и по-леки, но препечени до карамелово меса на скара/барбекю.


South Island, pinot noir 2007

The next best thing. След австралийския шираз и новозеландския совиньон блан, новозеландското пино ноар е третото ми любимо нещо. Понякога имам чувството, че това което французите продават срещу много, много пари като суперпремиум вино, създадено с много майсторлък, на Южния остров го правят за закуска.

Това пино на страхотната цена от 8 лв, е колкото непретенциозно, толкова и чудесно.
Montana е може би най-големият производител и износител на вино в Нова Зеландия, с изби в Гибсон, Хаукис Бей и Марлборо- от където идва и това пино. Избата произвежда огромни количества, но пък  качествени вина и то на ниски цени.

По същество - това е вино като самата пролет - весело, свежо и зряло, с осезаем  ванилов аромат. На вкус е меко, плодово - с череши, червени горски плодчета, и нещо сладко- като мармалад. Още - дъб и ванилия, както и една щипка цитрус и пикант в послевкуса. Супер пивко и балансирано, с копринена мекота, много фино.

Гарантирано бутилката си заминава на веднъж. Аз лично го комбинирах със суши, но пък го виждам идеално с паста, ризото, гъби и по-леки червени меса. Или без нищо. Пак е вкусно.
И въобще - и тази година сякаш пролет няма да има - времето прескочи дректно на летни температури, но аз не смятам да се лишавам от подобни удоволствия. Жега, не жега, планирам да изпия доста новозеландско пино ноар. Бръм-бръм.