сряда, 29 декември 2010 г.

Знам какво ще пиеш на нова година

Новогодишният тост наближава със страшна сила, ето защо пускам нещо полезно и любопитно за тези, които се интересуват какво е "шампанското", което са закупили или ще купят за празника, от къде идва и как е направено. Читателите на в. Пари вече се осведомиха за всичко това от последния брой на вестника за годината :)

Снимка: www.morguefile.com

Не. Само си мислите, че ще пиете шампанско. Всъщност в полунощ ще вдигнете чаша (или бутилка) пенливо вино. Блестящите мехурчета в него може да съдържат въглероден диоксид от България, Италия или дори Южна Африка, но едва ли ще съдържат такъв от Шампан, Франция. Освен ако не сте готови да платите сериозна сума за това удоволствие.
Новогодишната трапеза не е новогодишна без бутилка вино с мехурчета, което в България имаме безвкусния навик да наричаме шампанско. А това издава колкото езиковата ни небрежност, толкова и не особено високата ни винена култура.

Омайно и блестящо. Що е то
Любимото ни шампанско се произвежда от броени изби единствено в областта Шампан във Франция. Името е защитено със закон още от 1891 година, така че ако го видите изписано на бутилка, която не се казва примерно Dom Perignon, Bollinger, Krug, Moet et Chandon, Joseph Perrier и ако не струва поне колкото един приличен уикенд за двама, спокойно можете да се обадите в Европейския потребителски център и да съобщите за злоупотреба.
Зад безпрецедентния имидж, а и цени, на шампанското стои една наистина стара традиция, която ни води към Средновековието. Още тогава френските монаси произвеждали естествено пенливо вино, но към края на 17 век монаха Пиер Периньон намерил начин да подобри технологията. На него просто му се получило по-добре от на всички останали и като резултат се родило шампанското в горе долу съвременния му вид. Парадоксално, но то завладяло първо не родната си Франция, а Англия, а после и цяла Европа като питие за кралския двор.

Технологията има значение
Днес има изключително строги правила за производството на шампанско във Франция. То винаги е купаж, като разрешените за това сортове са пино ноар, пино мюние и шардоне - два червени и един бял сорт. При положение, че шампанското най-често е бяло, това сигурно ви учудва. Всъщност бяло вино съвсем спокойно се произвежда и от червено грозде. Червеният цвят се дължи само на ципата. Махнете ципата и шампанското става бяло. То отлежава задължително от 15 до 36 месеца.
Пенливи вина традиционно се прозвеждат във всички винарски региони по света. Те имат своите регионални особености, но за качеството им по-важно е как са произведени. Шампанизираните вина се правят по класическа и резервоарна технология. Първият начин е престижен, но трудоемък и скъп - при него виното ферментира направо в бутилката, а при резервоарната - в огромни резервоари. Това е по-евтиният начин, което се отразява и на цената.

Какво има на регала и как да го познаем?
Във виномаркетите и хипермаркетите има разнообразие от пенливи вина, макар и специалистите да са на мнение, че тази ниша тепърва ще се отваря. Разбираемо е - след толкова години консумация на "Искра" без друг избор, предстои да учим и да развиваме вкус към пенливите вина.
Българското производство е доста ограничено, като само две марки се произвеждат по класическата технология, по която се прави и шампанското и са позиционирани в средния клас (15 до 25 лв). Това са Brut и розе на "Едуардо Миролио" и пенливите вина на изба "Магура" - бяло брут и бяло сухо. Останалите като "Искра" се произвеждат по резервоарната технология и не блестят с особени качества, затова са и в най-ниския ценови сегмент.

Какво още?
Освен тях ще намерите и пенливи вина от Франция - както шампанско в специализираните магазини, така и други видове. Четете етикета: crеmant значи, че виното е произведено по шампанския способ, но извън Шампан, а mousseux показва, че са правени по резервоарния метод.
В момента в България италианските пенливи вина са сред най-продаваните. Те се наричат спуманте или асти. Освен тях добре познато е свежото и вдъхновяващо италианско просеко.
По-рядко срещани са пенливите вина от Австрия и Германия, които се наричат сект, както и испанската кава - пенливо вино, което е особено характерно за Каталуня, Риоха и въобще регионите на баските.
Новият свят все още не е успял да засенчи стара Европа в сферата на шампанизираните вина. Все пак обаче у нас тази година особено успешно се продава пенливият вариант на южноафриканската изба Two Оceans, главно заради умерената цена и добрия маркетинг.

В подкрепа на мението ми, че е неморално да се харчат солени суми за шампанско, при положение че има толкова добри пенливи вина, прилагам линк към статия в NYTimes, които също смятат така:)

И малко полезни факти:

Етикетът
Пенливите вина обикновено са сухи и есктра сухи. Специално за тях се използват термините brut и extra brut, но е възможно на етиката да стои и по-класическото sec или extra sec. Рядко те са полусухи - demi sec или сладки - doux.

Чашите
Пенливо вино се сервира или в тесни и дълги (flute), или в плитки и разлати (coupe) чаши. Вторите бяха особено популярни у нас в близкото минало, но вече не са актуални. Причината не е просто мода, а фактът, че във високите и тесни чаши мехурчетата се задържат по-дълго и правят напитката, а и церемонията по пиенето й още по-красива.

Поднасянето
Шампанското, съответно пенливото вино, се поднася с температура 6-8 С, но за някои видове е по-подходяща 8-10 С. Едва ли има нужда от предупреждение да внимавате с отварянето, но само за информация - тапата излита със скорост 13 м/сек

Храната
Пенливите вина допускат доста разнообразни гастрономически съчетания. Класиката е с хайвер, дивеч, ягоди, праскови, круши. Върви и с морски деликатеси, риба, птици и бяло месо. Известната комбинация с шоколад и шоколадови бонбони всъщност никак не е добра.
.
.

вторник, 21 декември 2010 г.

Ребрандирай това

Пореден европроект на министерство на икономиката, енергетиката и туризма ядоса туристическия бранш. Този път МИЕТ ще финансира с 2.8 млн лв европейски средства изготвянето на стратегия за нов туристически брандинг на България. Нов е условно казано, тъй като не е много сигурно, че имаме стар. На всички е ясно, че в туризма държавата действа на парче, а цялостната идея и визия за развитието на този сектор, който иначе формира между 10 и 15% от БВП на страната, липсва.


Идеята на проекта е да се създаде стратегия за ново национално лого и слоган ако анализите покажат, че сегашното ни лого има нужда от промяна или актуализация. Всеизвестната роза, напомняща също така и баница и будеща и други, не толкова прилични асоциации, отдавна е критикувана заради спорната си художествена стойност. Смяната й може и да се окаже добра стъпка. Браншът обаче се ядоса на плановете анализът на нуждите да се опре на проучвания върху традиционни пазари, които генерират туристи у нас. Като Германия, Великобритания, Швеция, Русия и др.

Според бизнеса новият брандинг трябва да развие бъдещия потенциал на страната - нови продукти, нови пазари, а не да залага на такива с похабен потенциал. Лежането на плажа е отживелица, казват те. Но ако ще питаме германците от ниския социален сегмент, които идват у нас, те ще ни кажат точно това - искаме плаж, алкохол и мързелуване. Как тогава ще развием новите продукти с възможности за по-големи приходи като СПА, кулинарни и винени турове, културен и исторически туризъм? Как ще се отличим от съседите, които имат сходни продукти, но подплатени с много повече средства за рекламирането им? Отговорът гласи, че държавата трябва да има първо стратегия за бъдещето развитие на цялата индустрия, а след това за брандирането й. Иначе ситуацията е от краката към главата.

Другата голяма цел на стратегията - да се брандират туристическите региони на България, също изуми бранша. Към момента учредените и институционализирани туристически региони са едва два - Софийски и Тракийски, а останалите-колко точно, кои и как са грубо щрихирани. В такъв случай какво ще брандираме, бе логичният въпрос на представителите на туристическата индустрия.

От МИЕТ защитиха проекта с факта, че става дума само за стратегия, а реалното брандиране ще има в само един пилотен регион. Което веднага повдига логичния въпрос не са ли твърде много средствата - 2.8. млн лв, за работа предимно на хартия? Според МИЕТ работата все пак е огромна като обем, това обаче не може да е оправдание ако ще бъде неефективна.

Не на последно място остава и въпросът за бъдещето и дългосрочното планиране. Туристическите брандове, за разлика от корпоративните, са динамични като самия туризъм, който постоянно се променя. И това го доказват нашите съседи от Турция и Гърция, които сменят своите слогани, лога и визия през година, а понякога и всяка година. И едва ли всеки път харчат милиони за стратегии как да го направят.

В крайна сметка с представянето на всеки нов туристически проекът МИЕТ затвърждава усещането, че в туризма на държавно ниво се работи на парче, без ясна цялостна визия, само и само да бъдат успешно усвоени отпуснатите от Брюксел пари за сектора.

Коментарът е за днешния брой на в. "Пари"
.
.

вторник, 14 декември 2010 г.

За младото вино, медиите, Хабсбургите и рицарските игри

Странни неща се случват в тази държава. Мнозина от вас може би си мислят, че България, двадесет години по-късно, все още е обект на влиянието на руската политикомафия или мафиотополитика (изберете си вариантът, който е по-политически коректен според вас), но това съвсем не е всичко. Всъщност само за няколко дни станахме територия и на западноевропейско династично влияние. Което не е задължително по-малкото зло. Общо взето е все тая дали си вилает на източни екс империалисти с крепостно-селячески, в последствие прераснал в тоталитарен, манталитет или на западни екс империалисти, комплексирани толкова, колкото могат да бъдат само хора, загубили играта след няколко стотингодишна наследствена власт.

И Хабсбургите се оказаха силно фасцинирани от нашата държава. Единият от голямата рода, властвала над Европа в продължение на 650 години, а именно Карл Хабсбург-Лотринген се оказа новия официален собственик на "Труд" и "24 часа". Потомъкът на австро-унгарската императорска династия е син на Ото фон Хабсбург, пряк наследник на императора на Австро-Унгария Франц Йосиф, а някои блогъри изнамериха за него и доста интересна информация. И докато медиите тренират мускули и се чудят има ли още някой скрит зад гърба на официалните собственици, почти пропуснаха как друг един Хабсбург се развихри елегантно на българска почва .

На неверолепно събитие, наречено празник на младото българско вино, организирано от Европейския Рицарски Орден на Виното – Консулат България (!!!) и Столична община (един Коледен пазар с греяно вино не могат да организират, но в подобна глупост могат да участват), награди наред раздавал не кой да е, а някакво съседско декороновано величие - Ерцхерцог Шандор фон Хабсбург-Лотарингия, Принц на Тоскана, Велик княз на Румъния-и-ако-не-верваш-ела-ме-ритни (внук на принцеса Илеана, която пък е сестра на румънската принцеса Мария, онази с градината в Балчик. Надяваме се, че не е дошъл със скрити някакви претенции към нея, че вече сме се напарили от декороновани величия със скрити имотни претенции).

Сега най-интересната част. Та ерцхерцогът връчил отличия за специални (?!?) заслуги на представители на общинската и държавната власт. Почетен Кръст на Европейския Рицарски Орден на Виното получил самият Вежди Рашидов, министър на културата. Няма значение, че два часа по-рано кино-дейците гласовито искаха оставката му на митинг пред Министерски съвет. Той получил отличието за принос към развитието на европейските култура (особено на италианското кино) и ценности (предимно тези от 40 градуса нагоре), винената култура (или културата да пребиеш полицай?) и приятелството (с дяволи в красиви рокли като Мишел Бонев). What the fuck!!!

Снимка: Дарикнюз

С „Пламък на мира“ бe отличен и Мирослав Найденов, министър на земеделието и храните. „Пламък на мира” се връчва за принос в развитието на европейските културни ценности и политиката за мирно развитие на обществото. Тъй като нямам никаква идея как Найденов е допринесъл за тях, мисля си, че скритият мотив на наградата е високите заслуги на министъра за скоростното създаване на високи стандарти за качество на мезетата към виното и също толкова скоростното им съсипване.

Със същата награда се е закичила неминуемо и кметицата, тъй като е съорганизатор и няма как, знаете...Почетен гост на вечерта бил и вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков, който също е удостоен с наградата "Пламък на мира" за най-мирен и послушен финансов министър, готов да изпълни безропотно всички дивотии на ББ.

Честно, аман от глупости и игри на тамплиери. Трудно ми е да си обясня защо някои мъже (по-рядко жени) след една определена възраст и след едно определено количество натрупано имане, решават че трябва да станат някакви рицари, масони и други вариации на обличане на социалния статус в някакво тайнство...Ами, щом ви влече... Наздраве да е.

П.С. За да ви спестя търсенето по задоволяването на любопитството, ви информирам, че Орденът по същество е винаро-банкерска-пиарска организация с един адвокат за разкош. Всъщност вижте сами - управителния съвет и членовете.
.
.

събота, 11 декември 2010 г.

Мексиканско в Такерията

Ако наличието и разпространението на чуждестранната кухня е знак за eдин вид културна разкрепостеност, то в София не сме много напред с материала. Не че няма такива ресторанти. Има. Но да вечеряш етническа кухня примерно или каквато и да е по-особена кухня в масовия случай се гледа като на нещо, за което трябва по-така повод.

За да откриеш някои от тези ресторанти пък, трябва да положиш специални усилия. Защото всички наоколо примерно са чували за унгарския ресторант, ама къде беше точно...

В този контекст приветствам с фанфари мексиканската закусвалня Taqueria, която отвори врати на мястото на добре познатия бар 703, за когото малко тъжа, особено в тези студени дни. Но пък промяната е хубаво нещо: ето че и София си има мексикански фаст фууд, който има няма иначе е един от най-разпространените в света. Но по-добре късно, отколкото никога.

Мексиканската храна общо взето в България е позната чрез:

1. мексиканската салата, която сервират в най-различни вариации в кръчмите и един бог знае защо се нарича така (вероятно заради царевицата, макар че не винаги се съдържа такава)

2. пиле по мексикански, също така предлагано в някои кръчми и също така приготвяно по най-различни начини, къде успешно, къде не толкова

3. тортия чипс и гуакамоле, станали популярни през последните две-три години. Последното все още се възприема от масовото съзнание като синоним на миш-маш, манджа с грозде, турлю гювеч и прочие гастрономически заместители на фразата за нещо с разнообразно и не винаги подходящо съдържание. Което пък е странно, защото в самото гуакамоле няма нищо, което да не си е на мястото и всъщност е една перфектна комбинация от съставки. Вкусно, полезно, свежо. Палци горе.

Сега към същественото. За щастие първите две няма да ги намерите в Такерия. И пак за щастие третото е налично. Както и бурито и по-големият му брат супербурито, такос и други мексикански вариации на плънка от телешко, свинско или пилешко, зеленчуци, ориз, боб или бобена паста, гуакамоле, салса, люти и не толкова люти сосове, всичко забъркано по традиционен мексикански начин и завито в тортия. И да не е традиционен, много важно, вкусно е. Препоръчвам да се полее с една лека, слънчева мексиканска биричка Sol, налична в закусвалнята.

Особено симпатичен е интериорът на Такерията, дело на архитектите от Funkt, които са автори и на интериора на Supa Star, малко по-нагоре по същата улица (в посока парламента). Необработено дърво, ярки цветове, стъкло и малки нещица за уют са основните елементи на помещението. Ето и един безценен съвет: Поставете си гард на вратата, ако решите да ползвате тоалетната! Супер симпатична е, но толкова тясна, че първо самото влизане е доста трудна работа, а ако някой друг реши да отвори вратата, докато си миете ръцете например, може и да ви отнесе главата.

Това че Такерия е по-скоро място за фаст фууд, а не ресторант, донякъде ме радва, защото истината е, че ресторантите и готвенето у дома не са ежедневие. Сандвичите обаче са. И колкото по-голямо разнообразие има от тях, толкова по-добре.

Всичко това обаче не означава, че София няма нужда от един як и готин мексикански ресторант, в който да открием всички други прекрасни неща от мексиканската кухня, извън буритото и тортия чипса, а те със сигурност са много. Крайно време е.

.