Знам какво ще пиеш на нова година

Новогодишният тост наближава със страшна сила, ето защо пускам нещо полезно и любопитно за тези, които се интересуват какво е "шампанското", което са закупили или ще купят за празника, от къде идва и как е направено. Читателите на в. Пари вече се осведомиха за всичко това от последния брой на вестника за годината :)

Снимка: www.morguefile.com

Не. Само си мислите, че ще пиете шампанско. Всъщност в полунощ ще вдигнете чаша (или бутилка) пенливо вино. Блестящите мехурчета в него може да съдържат въглероден диоксид от България, Италия или дори Южна Африка, но едва ли ще съдържат такъв от Шампан, Франция. Освен ако не сте готови да платите сериозна сума за това удоволствие.
Новогодишната трапеза не е новогодишна без бутилка вино с мехурчета, което в България имаме безвкусния навик да наричаме шампанско. А това издава колкото езиковата ни небрежност, толкова и не особено високата ни винена култура.

Омайно и блестящо. Що е то
Любимото ни шампанско се произвежда от броени изби единствено в областта Шампан във Франция. Името е защитено със закон още от 1891 година, така че ако го видите изписано на бутилка, която не се казва примерно Dom Perignon, Bollinger, Krug, Moet et Chandon, Joseph Perrier и ако не струва поне колкото един приличен уикенд за двама, спокойно можете да се обадите в Европейския потребителски център и да съобщите за злоупотреба.
Зад безпрецедентния имидж, а и цени, на шампанското стои една наистина стара традиция, която ни води към Средновековието. Още тогава френските монаси произвеждали естествено пенливо вино, но към края на 17 век монаха Пиер Периньон намерил начин да подобри технологията. На него просто му се получило по-добре от на всички останали и като резултат се родило шампанското в горе долу съвременния му вид. Парадоксално, но то завладяло първо не родната си Франция, а Англия, а после и цяла Европа като питие за кралския двор.

Технологията има значение
Днес има изключително строги правила за производството на шампанско във Франция. То винаги е купаж, като разрешените за това сортове са пино ноар, пино мюние и шардоне - два червени и един бял сорт. При положение, че шампанското най-често е бяло, това сигурно ви учудва. Всъщност бяло вино съвсем спокойно се произвежда и от червено грозде. Червеният цвят се дължи само на ципата. Махнете ципата и шампанското става бяло. То отлежава задължително от 15 до 36 месеца.
Пенливи вина традиционно се прозвеждат във всички винарски региони по света. Те имат своите регионални особености, но за качеството им по-важно е как са произведени. Шампанизираните вина се правят по класическа и резервоарна технология. Първият начин е престижен, но трудоемък и скъп - при него виното ферментира направо в бутилката, а при резервоарната - в огромни резервоари. Това е по-евтиният начин, което се отразява и на цената.

Какво има на регала и как да го познаем?
Във виномаркетите и хипермаркетите има разнообразие от пенливи вина, макар и специалистите да са на мнение, че тази ниша тепърва ще се отваря. Разбираемо е - след толкова години консумация на "Искра" без друг избор, предстои да учим и да развиваме вкус към пенливите вина.
Българското производство е доста ограничено, като само две марки се произвеждат по класическата технология, по която се прави и шампанското и са позиционирани в средния клас (15 до 25 лв). Това са Brut и розе на "Едуардо Миролио" и пенливите вина на изба "Магура" - бяло брут и бяло сухо. Останалите като "Искра" се произвеждат по резервоарната технология и не блестят с особени качества, затова са и в най-ниския ценови сегмент.

Какво още?
Освен тях ще намерите и пенливи вина от Франция - както шампанско в специализираните магазини, така и други видове. Четете етикета: crеmant значи, че виното е произведено по шампанския способ, но извън Шампан, а mousseux показва, че са правени по резервоарния метод.
В момента в България италианските пенливи вина са сред най-продаваните. Те се наричат спуманте или асти. Освен тях добре познато е свежото и вдъхновяващо италианско просеко.
По-рядко срещани са пенливите вина от Австрия и Германия, които се наричат сект, както и испанската кава - пенливо вино, което е особено характерно за Каталуня, Риоха и въобще регионите на баските.
Новият свят все още не е успял да засенчи стара Европа в сферата на шампанизираните вина. Все пак обаче у нас тази година особено успешно се продава пенливият вариант на южноафриканската изба Two Оceans, главно заради умерената цена и добрия маркетинг.

В подкрепа на мението ми, че е неморално да се харчат солени суми за шампанско, при положение че има толкова добри пенливи вина, прилагам линк към статия в NYTimes, които също смятат така:)

И малко полезни факти:

Етикетът
Пенливите вина обикновено са сухи и есктра сухи. Специално за тях се използват термините brut и extra brut, но е възможно на етиката да стои и по-класическото sec или extra sec. Рядко те са полусухи - demi sec или сладки - doux.

Чашите
Пенливо вино се сервира или в тесни и дълги (flute), или в плитки и разлати (coupe) чаши. Вторите бяха особено популярни у нас в близкото минало, но вече не са актуални. Причината не е просто мода, а фактът, че във високите и тесни чаши мехурчетата се задържат по-дълго и правят напитката, а и церемонията по пиенето й още по-красива.

Поднасянето
Шампанското, съответно пенливото вино, се поднася с температура 6-8 С, но за някои видове е по-подходяща 8-10 С. Едва ли има нужда от предупреждение да внимавате с отварянето, но само за информация - тапата излита със скорост 13 м/сек

Храната
Пенливите вина допускат доста разнообразни гастрономически съчетания. Класиката е с хайвер, дивеч, ягоди, праскови, круши. Върви и с морски деликатеси, риба, птици и бяло месо. Известната комбинация с шоколад и шоколадови бонбони всъщност никак не е добра.
.
.

Ребрандирай това

Пореден европроект на министерство на икономиката, енергетиката и туризма ядоса туристическия бранш. Този път МИЕТ ще финансира с 2.8 млн лв европейски средства изготвянето на стратегия за нов туристически брандинг на България. Нов е условно казано, тъй като не е много сигурно, че имаме стар. На всички е ясно, че в туризма държавата действа на парче, а цялостната идея и визия за развитието на този сектор, който иначе формира между 10 и 15% от БВП на страната, липсва.


Идеята на проекта е да се създаде стратегия за ново национално лого и слоган ако анализите покажат, че сегашното ни лого има нужда от промяна или актуализация. Всеизвестната роза, напомняща също така и баница и будеща и други, не толкова прилични асоциации, отдавна е критикувана заради спорната си художествена стойност. Смяната й може и да се окаже добра стъпка. Браншът обаче се ядоса на плановете анализът на нуждите да се опре на проучвания върху традиционни пазари, които генерират туристи у нас. Като Германия, Великобритания, Швеция, Русия и др.

Според бизнеса новият брандинг трябва да развие бъдещия потенциал на страната - нови продукти, нови пазари, а не да залага на такива с похабен потенциал. Лежането на плажа е отживелица, казват те. Но ако ще питаме германците от ниския социален сегмент, които идват у нас, те ще ни кажат точно това - искаме плаж, алкохол и мързелуване. Как тогава ще развием новите продукти с възможности за по-големи приходи като СПА, кулинарни и винени турове, културен и исторически туризъм? Как ще се отличим от съседите, които имат сходни продукти, но подплатени с много повече средства за рекламирането им? Отговорът гласи, че държавата трябва да има първо стратегия за бъдещето развитие на цялата индустрия, а след това за брандирането й. Иначе ситуацията е от краката към главата.

Другата голяма цел на стратегията - да се брандират туристическите региони на България, също изуми бранша. Към момента учредените и институционализирани туристически региони са едва два - Софийски и Тракийски, а останалите-колко точно, кои и как са грубо щрихирани. В такъв случай какво ще брандираме, бе логичният въпрос на представителите на туристическата индустрия.

От МИЕТ защитиха проекта с факта, че става дума само за стратегия, а реалното брандиране ще има в само един пилотен регион. Което веднага повдига логичния въпрос не са ли твърде много средствата - 2.8. млн лв, за работа предимно на хартия? Според МИЕТ работата все пак е огромна като обем, това обаче не може да е оправдание ако ще бъде неефективна.

Не на последно място остава и въпросът за бъдещето и дългосрочното планиране. Туристическите брандове, за разлика от корпоративните, са динамични като самия туризъм, който постоянно се променя. И това го доказват нашите съседи от Турция и Гърция, които сменят своите слогани, лога и визия през година, а понякога и всяка година. И едва ли всеки път харчат милиони за стратегии как да го направят.

В крайна сметка с представянето на всеки нов туристически проекът МИЕТ затвърждава усещането, че в туризма на държавно ниво се работи на парче, без ясна цялостна визия, само и само да бъдат успешно усвоени отпуснатите от Брюксел пари за сектора.

Коментарът е за днешния брой на в. "Пари"
.
.

За младото вино, медиите, Хабсбургите и рицарските игри

Странни неща се случват в тази държава. Мнозина от вас може би си мислят, че България, двадесет години по-късно, все още е обект на влиянието на руската политикомафия или мафиотополитика (изберете си вариантът, който е по-политически коректен според вас), но това съвсем не е всичко. Всъщност само за няколко дни станахме територия и на западноевропейско династично влияние. Което не е задължително по-малкото зло. Общо взето е все тая дали си вилает на източни екс империалисти с крепостно-селячески, в последствие прераснал в тоталитарен, манталитет или на западни екс империалисти, комплексирани толкова, колкото могат да бъдат само хора, загубили играта след няколко стотингодишна наследствена власт.

И Хабсбургите се оказаха силно фасцинирани от нашата държава. Единият от голямата рода, властвала над Европа в продължение на 650 години, а именно Карл Хабсбург-Лотринген се оказа новия официален собственик на "Труд" и "24 часа". Потомъкът на австро-унгарската императорска династия е син на Ото фон Хабсбург, пряк наследник на императора на Австро-Унгария Франц Йосиф, а някои блогъри изнамериха за него и доста интересна информация. И докато медиите тренират мускули и се чудят има ли още някой скрит зад гърба на официалните собственици, почти пропуснаха как друг един Хабсбург се развихри елегантно на българска почва .

На неверолепно събитие, наречено празник на младото българско вино, организирано от Европейския Рицарски Орден на Виното – Консулат България (!!!) и Столична община (един Коледен пазар с греяно вино не могат да организират, но в подобна глупост могат да участват), награди наред раздавал не кой да е, а някакво съседско декороновано величие - Ерцхерцог Шандор фон Хабсбург-Лотарингия, Принц на Тоскана, Велик княз на Румъния-и-ако-не-верваш-ела-ме-ритни (внук на принцеса Илеана, която пък е сестра на румънската принцеса Мария, онази с градината в Балчик. Надяваме се, че не е дошъл със скрити някакви претенции към нея, че вече сме се напарили от декороновани величия със скрити имотни претенции).

Сега най-интересната част. Та ерцхерцогът връчил отличия за специални (?!?) заслуги на представители на общинската и държавната власт. Почетен Кръст на Европейския Рицарски Орден на Виното получил самият Вежди Рашидов, министър на културата. Няма значение, че два часа по-рано кино-дейците гласовито искаха оставката му на митинг пред Министерски съвет. Той получил отличието за принос към развитието на европейските култура (особено на италианското кино) и ценности (предимно тези от 40 градуса нагоре), винената култура (или културата да пребиеш полицай?) и приятелството (с дяволи в красиви рокли като Мишел Бонев). What the fuck!!!

Снимка: Дарикнюз

С „Пламък на мира“ бe отличен и Мирослав Найденов, министър на земеделието и храните. „Пламък на мира” се връчва за принос в развитието на европейските културни ценности и политиката за мирно развитие на обществото. Тъй като нямам никаква идея как Найденов е допринесъл за тях, мисля си, че скритият мотив на наградата е високите заслуги на министъра за скоростното създаване на високи стандарти за качество на мезетата към виното и също толкова скоростното им съсипване.

Със същата награда се е закичила неминуемо и кметицата, тъй като е съорганизатор и няма как, знаете...Почетен гост на вечерта бил и вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков, който също е удостоен с наградата "Пламък на мира" за най-мирен и послушен финансов министър, готов да изпълни безропотно всички дивотии на ББ.

Честно, аман от глупости и игри на тамплиери. Трудно ми е да си обясня защо някои мъже (по-рядко жени) след една определена възраст и след едно определено количество натрупано имане, решават че трябва да станат някакви рицари, масони и други вариации на обличане на социалния статус в някакво тайнство...Ами, щом ви влече... Наздраве да е.

П.С. За да ви спестя търсенето по задоволяването на любопитството, ви информирам, че Орденът по същество е винаро-банкерска-пиарска организация с един адвокат за разкош. Всъщност вижте сами - управителния съвет и членовете.
.
.

Мексиканско в Такерията

Ако наличието и разпространението на чуждестранната кухня е знак за eдин вид културна разкрепостеност, то в София не сме много напред с материала. Не че няма такива ресторанти. Има. Но да вечеряш етническа кухня примерно или каквато и да е по-особена кухня в масовия случай се гледа като на нещо, за което трябва по-така повод.

За да откриеш някои от тези ресторанти пък, трябва да положиш специални усилия. Защото всички наоколо примерно са чували за унгарския ресторант, ама къде беше точно...

В този контекст приветствам с фанфари мексиканската закусвалня Taqueria, която отвори врати на мястото на добре познатия бар 703, за когото малко тъжа, особено в тези студени дни. Но пък промяната е хубаво нещо: ето че и София си има мексикански фаст фууд, който има няма иначе е един от най-разпространените в света. Но по-добре късно, отколкото никога.

Мексиканската храна общо взето в България е позната чрез:

1. мексиканската салата, която сервират в най-различни вариации в кръчмите и един бог знае защо се нарича така (вероятно заради царевицата, макар че не винаги се съдържа такава)

2. пиле по мексикански, също така предлагано в някои кръчми и също така приготвяно по най-различни начини, къде успешно, къде не толкова

3. тортия чипс и гуакамоле, станали популярни през последните две-три години. Последното все още се възприема от масовото съзнание като синоним на миш-маш, манджа с грозде, турлю гювеч и прочие гастрономически заместители на фразата за нещо с разнообразно и не винаги подходящо съдържание. Което пък е странно, защото в самото гуакамоле няма нищо, което да не си е на мястото и всъщност е една перфектна комбинация от съставки. Вкусно, полезно, свежо. Палци горе.

Сега към същественото. За щастие първите две няма да ги намерите в Такерия. И пак за щастие третото е налично. Както и бурито и по-големият му брат супербурито, такос и други мексикански вариации на плънка от телешко, свинско или пилешко, зеленчуци, ориз, боб или бобена паста, гуакамоле, салса, люти и не толкова люти сосове, всичко забъркано по традиционен мексикански начин и завито в тортия. И да не е традиционен, много важно, вкусно е. Препоръчвам да се полее с една лека, слънчева мексиканска биричка Sol, налична в закусвалнята.

Особено симпатичен е интериорът на Такерията, дело на архитектите от Funkt, които са автори и на интериора на Supa Star, малко по-нагоре по същата улица (в посока парламента). Необработено дърво, ярки цветове, стъкло и малки нещица за уют са основните елементи на помещението. Ето и един безценен съвет: Поставете си гард на вратата, ако решите да ползвате тоалетната! Супер симпатична е, но толкова тясна, че първо самото влизане е доста трудна работа, а ако някой друг реши да отвори вратата, докато си миете ръцете например, може и да ви отнесе главата.

Това че Такерия е по-скоро място за фаст фууд, а не ресторант, донякъде ме радва, защото истината е, че ресторантите и готвенето у дома не са ежедневие. Сандвичите обаче са. И колкото по-голямо разнообразие има от тях, толкова по-добре.

Всичко това обаче не означава, че София няма нужда от един як и готин мексикански ресторант, в който да открием всички други прекрасни неща от мексиканската кухня, извън буритото и тортия чипса, а те със сигурност са много. Крайно време е.

.

Винобар "Булерия"

Отдавна се каня да напиша няколко добри думи за винобар „Булерия” на Патриарха и Раковска, точно срещу Първа градска болница и ето че му дойде най-сетне редът. Преди година на това място се кипреше магазинче с турски стоки – шноли и шалове, което кризата отнесе, но пък на мен лично новото превъплъщение ми се струва по-полезно – какво по-хубаво от добър винобар на две крачки от дома ми.

На „Булерия” сякаш всичко му е наред. Даже повече от наред. Виното е прекрасно, храната е вкусна, обстановката е приятна, а честичко се случват и специални събития – дегустации, презентации и др. Поради всичко това винобарът си има своите фенове, като явно е много добре оценен от чужденците в София. Прави ми впечатление, че част от посетителите са такива, а снощи примерно сред тях имаше и двама наистина много важни висши дипломати с титли Негово и Нейно превъзходителство пред имената, които няма да споделя, за да не влизам в ролята на медийна клюкарка :)

В „Булерия” може да се пие вино по два начина. Винената листа е достатъчно богата, без да бъде толкова богата, че да направи избора невъзможен. Личи си, че е правена много професионално, защото е перфектно балансирана между български и чужди вина от Новия свят и Европа, както и между различните категории цени. Самите сортове и вина пък са интересни, като от българските за радост почти липсват масовите производители, но за сметка на това са подбрани много добри вина на по-малки изби с по-бутиково производство.

Любимото ми е обаче виното на чаша. На таблото с предложенията на деня винаги има изписани няколо (шест или седем) вида – бели, едно розе и червени. Тъй като в момента е зима и червените вина са по-предпочитани, те бяха и повече на брой – неро новело, малбек, който за съжаление беше свършил, мерло и сира. През лятото преобладаваха белите, но сега са само две – шардоне и совиньон блан.

Вината на чаша може да са български или чужди, но за всеки случай винаги са прекрасно подбрани, наистина качествени вина и то на умерени цени – около 5 лв за чаша за това качество ми се струва доста добре.

Снощния пир започнахме с италианско неро нувело – младо и много свежарско пивко вино, продължихме с мерло, което се оказа чудесна находка – изба вила Юстина, Пловдивско. Мерлото „Премиер” на тази изба е топло и плътно, но ме изненада с много богат плодов аромат и вкус и по-малко танини, което пък го прави доста пивко. Накрая завършихме и с по две чаши сира от Арежентина – първата по наше желание и още по чаша като комплимент от заведението. Последното предполагам се случва, защото с приятелите ми сме от тези компании, които обичат да се позастояват в заведенията, докато се достигне онзи ефект, когато всичко става омайно и сладко. Поради същата причина може би още при първото ни посещение в „Булерия” ни почерпиха с разкошни равиоли със сметана, трюфели и пресен лук.

Така и така стигнахме до храната, нека каже и няколко думи за нея. Снощното хапване бе подплатено с плато сирена и колбаси и вкусна порция телешко задушено. Менюто в „Булерия” е кратичко и включва – четири вида салати, няколко предястия като брускети, гуакамоле и паста, четири основни, както и платата сирена или колбаси в няколко вариации. Десертът е един и е според деня. Напълно достатъчно като за винобар, още повече, че готвачът се справя наистина чудесно, а цените са повече от умерени.

И накрая няколко думи за обстановката. Винобарът е на два етажа. Долу атмосферата е по-винарска, защото там са етажерките с вино, но пък горе е по-разчупено – с масички и барове. Декорацията включва, разбира се всякакви винарски атрибути- бутилки, тапи, етикети, дори капаците на дървените каси с вино. Единственият недостатък според мен е изборът напрекалено твърди настилки, което лишава помещението от уют с една идея и го кара леко да кънти. На фона на всичко останало обаче това далеч не е достатъчно, за да развали по какъвто и да е начин чудесните ми впечатления.

Поздрави за „Булерия” и само така! Поздрави и за вила Юстина, ето тук е и сайтът на избата.

II. Як купон в Маастрихт

Ето каква е работата: Маастрихт, както и цяла Холандия, е равен като длан. Един единствен хълм се издига в края на града и на него са разположени старите градски укрепления - крепостта Св Петър. Клубът на нашия човек се помещава в допълнителна постройка, долепена за крепостната стена. „Днес празнувам десетия и последен рожден ден на моя клуб. За съжаление, властите на града решиха, че трябва до края на годината да махнат постройката, тъй като крепостните стени са културна ценност. Така че партито ще е голямо, поканил съм всички и вие идвате с мен”, заявява господин собственикът.

Крепостта Св. Петър

Толкова ми се спи, че направо лошо ми става като чувам това. От друга страна думата парти винаги ми е действала меко казано освежаващо, така че след кратка, но страшна вътрешна борба, ставам и тръгвам.

Пред хотела ни чакат таксита, които ни отвеждат директно на мястото. Тъй като си е далечко от центъра на града, получаваме и ваучери за такси, с което да се върнем. Аз вече съм дълбоко впечатлена от това внимание и грижа, но още нищо не съм видяла.

Яд ме е единствено, че ни изненадоха с това парти и фотоапаратът остана в хотела, така че не можах да го документирам. Ще трябва да ви го опиша, така че да разберете за какво иде реч.

Клубът е пълен с няколкостотин души. Маастрихт е град с размерите на Велико Търново, така че предполагам, тук са всички сравнително важни хора от града. На входа една секси мацка ми окачва на врата брандирана връзка с отварачка на края. Въобще не мога да схвана защо ми е това, но всички си имат такива. Минута по-късно разбирам каква е ситуацията.

Клубът се състои от една голяма и две по-малки зали. Едната стена всъщност е външната част на самата крепост, а межу камъните има свещи. Огромни старинни огледала и полилеи са комбинирани с модерно обзавеждане. Страхотна еклектика, която между другото е характерна за целия Маастрихт. Във всяка зала има по десетина хладилни витрини, пълни с безалкохолно и бира. Ето за какво са отварачките – хладилниците на разположение и всеки взима колкото и каквото си пожелае, отваря и пие.

На трите бара се предлага само вино – няколко вида бяло и червено. Отделно от това са изградени няколко временни бара, на които бармани забъркват 7-8 вида специални лонг коктейли. Още по-отделно от това сервитьори се разхождат с табли, на които носят още по-специални шорт коктейли и шотове.

За капак на всичко из помещенията сноват и няколко страшни каки, препасани с патрондаши, само че вместо патрони, в тях за затъкнати пури – всякакви видове и размери. Това, което трябва да направиш, е просто да се усмихнеш на девойката, тя идва, разпита те за да разбере какво би ти допаднало, избира пура, разпалва я така, че събира погледите наоколо и ти я слага в устата. В едната зала на заведението се пушеше, защото е частно парти, въпреки че пушенето е изцяло забранено в заведенията из града. Все пак хората предпочитаха да пушат навън, предполагам по навик.

В някакъв момент собственикът излезе на малката сцена и ни посвири на тромпет. През другото време вървеше музикална програма (с малко странна ретро денс музика ама такива са те холандците), в която се редуваха диджеи и живи изпълнения.

Започва да ми се завива свят от цялото това изобилие. Пия от всичко по много, но вече съм толкова преуморена, че почти халюцинирам, а алкохолът нито ме вдига, нито ме сваля. Не преставам обаче да наблюдавам хората. Всички са стилни и изискани, но някак по-кежуъл, няма тигрови шарки, няма пайети и лачени обувки, няма тежки гримове и кичозни златни бижута. Друг свят. Въпреки цялото изобилие в течение на нощта не видях нито един пиян човек, нито една изцепка.

В 12:00 обаче музиката секва. Това беше, дами и господа, законът не позволява повече. Чак сега забелязвам и цивилните служители на реда, които са били дискретно присъствие през цялото време. Десет минути по-късно домакините ни канят да продължим партито в ориенталски клуб в града. Аз обаче вече наистина нямам грам сила, колкото и да е изкушаваща офертата. Таксито ме води до хотела, шофьорът ми отваря вратата, а аз му подавам ваучера. "Благодаря, госпожице, пожелавам Ви лека нощ". И докато заспивам след над 40 безсънни часа, си мисля, колко много бих желала това да е моята родна страна - с възпитани и любезни хора, които наистина живеят толкова добре. А утре е ред на чаровния Маастрихт, който чака да бъде изследван.

I. Вкусно в Маастрихт

От онази порода хора съм, които обичат да си поспиват до късно и за които разбуждането и ставането сутрин, дори и в приемлив час (след десет), е доста мъчна работа. Гледам лошо, псувам на ум, скърцам през зъби и бързо премислям възможно ли е да отложа задълженията в замяна на още час-два сън...В случая не, защото ме чака полет за Брюксел някъде около 6 сутринта. Логично решавам, че няма да лягам въобще, но към 3 не издържам и едночасовата дрямка само прави положението още по-лошо.

Пътуването си го започвам като истинско зомби. Терминал едно, лоукост полет, тълпа не особено лицеприятни хора, само дето чанти с кокошки няма. Успокоявам се с мисълта, че отивам на много хубаво и много цивилизовано място-там, където се създаде обединена Европа – Маастрихт.

В началото на миналата година получих покана да присъствам на учредяването на Европейска асоциация на кетъринг компаниите в Маастрихт, Холандия. Boring as it can be, но събитието се случваше по време на едно от най-големите и реномирани изложения за гастрономия в Европа – BBB и специализираната му част за професионалистите в кетъринговата индустрия - European Fine Food Fair. Решавам, че това си струва и естествено не сгреших.

На летището в Брюксел ни посреща представител на домакините. Качваме се в топлата удобна кола и точно след час и половина сме в Маастрихт. Докато колежката ми не спираше да каканиже, в опити да завърже приятелски разговор с изтръпналия риж младеж, който ни возеше и надутото лондонско конте, което също взехме от летището – шефът на една от големите европейски кетърингови компании, аз успях да дремна около половин час в колата и слава Богу, защото сън нямаше да видя още поне 18 часа, а като се има предвид, че не бях спала и през нощта, часовете нарастваха притеснително много. Но за това после.

Настаняваме се в доста семплия в северен стил хотел от веригата NH и тичаме към изложбения център за събитието. Няма да описвам как се учредява европейска асоциация, но ще кажа, че не приличаше на нищо, което съм виждала на българска почва. Имаше диалог, имаше работни групи, които се променяха на ротационен принцип след всеки панел, имаше брейнсторминг на кръгла маса, имаше принципи, записани с маркер на дъската, председател с име ван Гог и изказвания от рода на „Ако някой си мисли, че е тук, защото така ще постигне предимство пред конкурентите си, по-добре да напусне, защото ние сме се събрали, за да погледнем отвъд локалните и вътрешнодържавни пазари и да определим приоритетите, които ще са от полза на цялата индустрия- от най-малките до най-големите”. И всичко това при абсолютна прозрачност пред погледите на журналисти от цяла Европа и студенти от Висшето училище по туризъм в Маастрихт, за което ще разкажа подробно в отделен пост.

The dutch bakers...

На обяд слизаме в специално заградена за нас част от залата насред изложението, която с най-подръчни материали е превърната в изискан ресторант. На входа-по чаша пенливо вино – ободряващо. Следват онези странно чаровни ордьоври в течен вид. Аз лично не си падам по супите и гледам доста подозрително към течната храна принципно, но това излежда така любопитно, че няма как да не опитам. Пресушавам две чашки до дъно със сламките – нещо кафяво със сметана и нещо зелено със сметана – и разсъждавам дали ще е неприлично да си взема още. Пустата му молекулярна кухня можела да бъде и вкусна. Обяд от телешко със сини сливи и десерт от не помня какво, но всичко беше наистина на ниво.

Месни деликатеси от Германия

След следобедната част на срещата вече ми се спи унищожително много. Имаме само три часа до вечеря. Решавам, че няма да ми стигнат да се наспя и всъщност е по-добре да инвестирам половината от тях, за да разгледам изложението, още повече че имам специален пропуск за малката зала, в която не се допускат простосмътни- European Fine Food Fair, професионалната част на изложението, запазена зона само за бизнес-ту-бизнес контакти. Там обаче, както подсказва и името, са най-изисканите храни. Това изложение за кетъринг и гастрономия се организира в града от над 55 години. Всъщност, оказва се, че Маастрихт малко по малко се е превърнал в гастрономичния център на еврорегиона Маас-Рейн, който включва части от Холандия, Белгия, Германия и Франция.

Гъбарят изглеждаше малко налудничво, хохо

И, разбира се, компании от тези страни показват най-доброто на изложението, а Маастрихт е домакинът, защото си го е заслужил- с едно от най-добрите висши училища за туризъм в Европа, с петте си ресторанта със звезди на „Мишлен” (в един от които вкусно са си похапнали основателите на Европейския съюз след подписването на документите) и още три в съседни градове, с прекрасните си бири, хлябове и вина. Винопроизводството е стар занаят тук, който в последните години се възражда все повече. Маастрихт се слави и с един от най-добрите хранителни пазари в региона, както и с няколко кулинарни фестивала.

Време е за готварско шоу

Но отново към изложението – минаваме от щанд на щанд, разговаряйки с изложителите ту на английски, ту на немски, ту на френски. Навсякъде те посрещат с усмивка за снимки и не, не можеш да си тръгнеш, докато не опиташ продуктите. Едва не умрях след солидно парче желиран джинджифил, но човекът зад щанда почти буквално ми наля в гърлото две чаши бяло вино през смях – much better?-oh yeah thank u!

Имаш крава...

Препоръчвам на всеки, който има път в тази посока през януари, да мине през това изложение. То е повече като произведение на изкуството, където щандовете наподобяват неповторими кулинарни картини, а продуктите са необичайни и аранжирани като за изложба. Неразделна част от шоуто са и подиумите, на които майсторите демонстрират своите умения в готварството, сладкарството и дори в лате арта.

И малко лате арт

Време е за вечеря. В ресторанта на четиризвездният NH Hotel са приготвили за всички участници в учредителната среща шестстепенно меню, включващо пълнен омар, сорбе, шоколадов мус, пържоли със сини сливи (отново, явно е бил сезона) и т.н. Гостите никак не изглеждат впечатлени обаче. Може и доста по-добре, е коментарът на единия от тях, въпреки че на мен ми се вижда много повече от добре. Но да, това са все пак шефове на едни от най-големите и скъпи кетърингови компании, те знаят колко по-добре и колко по-изискано може да бъде.

Изкуството на подправките

Количеството храна и вино към него и топлия и уютен ресторант така ме приспиват, че едва си държа очите отворени. Пресмятам, че вече са минали около 36 часа, в които съм спала около час и половина. Вече си представям мекото легло.

Нищо такова, другари. Представителят на домакините – собственик на две кетърингови компании в Маастрихт, музикант, преподавател в университета и собственик на нощен клуб, обявява, че днес всички сме негови почетни гости...

To be continued

Вкусна разходка в "Пето Авеню"

Честно казано не знам какво се случва в София, но мине се не мине седмица и отварят нов ресторант в централната част и то кой от кой по симпатичен. Толкова, че скоро ще започне да ми става трудно да избирам.

„Пето Авеню” е американски ресторант, който се помещава в стара градска къща на улица „Раковска” 174 в отсечката между Канала и Васил Левски. Не е чисто нов, но може да мине в графата сравнително нови. Двата етажа се различават като дизайн, но са модерни и уютни. Лично на мен долу ми беше по-приятно, макар че горе е по-удачно за големи компании. А с последната такава направихме такъв хранителен пир, че ще оставя снимките да говорят сами за себе си.

Хареса ми и персоналът – усмихнати и любезни хора. Не знам защо ресторантьорите толкова се оплакват от липсата на добър персонал. Постоянно се натъквам на такъв в новите ресторанти, които се отварят напоследък. Може би всъщност хората работят добре, когато попаднат на уютно място, когато шефът ги смята за съществена част от цялото, а не за работен добитък и когато обслужват възпитани клиенти. Такива като мен, разбира се :)

Пилешка фахита

Сега за храната: американски ресторант означава американска храна. Каква е тя?

Менюто е доста богато всъщност и включва популярните Калифорния стил пици (още не съм пробвала но чух суперлативи в сила на най-добрата пица в София), Бъфало крила, Сейнт Луис и Джак Даниелс ребра, телешки стекове приготвени по желание на клиента, традиционните бургери и автентичен чийзкейк. Друга съществена част е кухнята от Централна и Южна Америка, която е популярна в Щатите, приготвена обилно с подправки, но не са пропуснати и няколко азиатски специалитета. Храната изглежда много добре, вкусна е, а цените са може би само с една идея над средното средно.

Снимката с гигантската порция свински ребра беше неспасяемо лоша, за това я спестявам, но бяха едни от най-вкусните, които съм опитвала и то в количество, което ще нахрани всеки мъжага или поне две дами.

Джак Даниелс стек

Свински котлет върху царевично канапе със сос чимичури

Азиатски стър фрай

Похвала и за винената листа с вина от България, Европа и Новия свят. Разнообразни както във вида си, така и в цените си – нещо, което от пренапъване да са много шик на много места го пропускат и винената лисата започва от 40 нагоре.

Още един плюс-има ежемесечни, ежеседмични и ежедневни промоции.

Опитвам се да се сетя нещо, което да не ми хареса – засега няма. Браво!

Penfolds Forever

Преди няколко дни влязох в магазина да търся нещо съвсем различно от вино, но виното ме намери само. За голямо мое щастие из търговската мрежа вече се намират произведенията на австралийската изба Penfolds, с култов статус по света. Откакто съм започнала да се интересувам от вино, си имам мечта – да докопам бутилка Grange на Penfolds. Досега не ми се е удало, основно защото струва близо 500 лв...Но дори да можех да си позволя тази цена, щях да съм затруднена от факта, че вината на тази изба доскоро не се намираха из търговските обекти у нас. Може би само в най-специализираните. Благодаря на Бибендум за промяната на статуквото.

Магазин на Penfold's в Сидни през '30-те години на миналия век

Та, това което магазинът предлагаше е Penfolds, Rawson’s Retreat, шираз и каберне совиньон 2006. Цената му е около 18 лв. Виното е разкошно, изключително ароматно, с нотки на горски плодове, но и на шоколад и подправки, дъб. Плътно, меко, топло вино, което чудесно би се вързало с по-тежки меса и сирена, макар че трябва да призная, че булилката беше изконсумирана с паста с аншоа, пармезан, каперси и маслини и много добре ни се получи.


Името Роусънс Ретрийт представлява препратка към каменната вила, построена през 1845 г. от д-р Кристофър Роусънс Пенфолд в известното лозе Магил в Аделаиде, Южна Австралия, където той, заедно със съпругата си Мари и дъщеря си Джорджина, са се установили и създали винарната Пенфолдс.

Особено симпатична в Penfolds ми е и бутилката – много класическо ретро, с класическа форма и цвят, ярко червено гърло и най-обикновени хартиени бели етикети с релефен надпис Penfolds, който никой не може да сбърка, дори и слепец. Извинявам се за лекьосания етикет на снимката, но така бързах да си сипя от него, че малко поолях.


Беше истинско удоволствие и само си мисля, какво ли удоволствие би било Grange. То e създадено през 50-те години на 20 век от Макс Шуберт и е може би най-популярното автралийско вино и дори е включено в списъка на културното наследство на Австралия. В началото Grange се правило от шираз и малък процент каберне совиньон. През последните десетилетия Grange се състои главно от шираз - от много стари лози в Бароса Вали. През 70-те години на 20 век Grange предизвиква сензация, когато на дегустация във Франция побеждава всички реномирани европейски вина.

След тази винена революция и вече е трудно да се каже кой е the master of syrah. Аз лично избирам австралийската интерпретация на сорта. Там той е по-мек, по-плътен, по-кадифен. В същото време обаче е много тежък, мощен и концентриран. Не обичам да си служа с винарската терминология (а и не мога), но бихте ме разбрали ако ви кажа, че ако отпиете от един хубав и качествен австралийски шираз неподготвени, ще усетите онова сковаване на гърлото, от което се кашля. (Чудесна съм с описанията на вината, няма що, знам си го :)

Наздраве!

Ars longa

Стремежът на българските изби да си играят с непознати за публиката в България сортове все пак се оказа тенденция, която се задълбочава и разпростира. Преди две-три години българските винари залагаха на класическите, но не много разпространени тук сортове като совиньон блан, шенин блан, каберне фран, пино гри. Напоследък избите търсят вдъхновение във все по-далечни кътчета на света.

Преди седмици на пазара се появи първият български малбек от Mezzek на Катаржина. Трепери, Аржентино! Признавам, че не съм го пробвала, но пък си позволявам иронията, защото Катаржина от своя страна си позволи тотално да скапе масовите си вина, след като стартира наистина много добре. Български синдром. И за жалост отпадна изцяло от шопинг листата ми.

Но да се върна на темата. Наскоро бях на представянето на новата серия вина на Домейн Бояр – Ars Longa. Избата честно казано не ми е от най-любимите. Скъпите им вина са хубави, но скъпи, а тези в средния им клас рядко ми допадат.

Ars Longa обединява 5 червени вина. Първото е изцяло от сорта барбера – у нас не, но по света иначе популярен сорт, особено в Италия. Това е и единственото изцяло сортово вино. Останалите са доста интересни купажи:

Каладок, каберне фран и каберне совиньон;

Рубин, мерло и каберне совиньон;

Мавруд и рубин;

Сира, каберне фран и мерло;

Въпреки цялата претенциозност с името на серията – Ars Longa (изкуството е вечно) и фактът, че презентацията на вината наблегна повече на етикетите с картини на Да Винчи, Рафаело, Чиголи и др. , отколкото на качествата на вината, хубаво е, че първо: местните сортове като рубин най-после започват да си проправят път отново към бутилките; и второ: купажирането на сортове (популярни и непопулярни) е водещата тенденция в света, а едносортовите вина настъпват към по-бутиковите и майсторлъшки ниши, така че догонваме тенденциите.

Струват ли си вината? Ами ще ви кажа като разбера колко струват всъщност:) Серията според мен би трябвало да е в средния клас, така че ако се появи в магазините на цени над десет лева, едва ли ще закупя. Може би само последното – сира, каберне фран и мерло, което беше тежко, гладко вино. Поне така мисля, защото останалите четири чаши преди това, може и да са замъглили сетивата ми.

Събитието всъщност не беше дегустация, а по-скоро обилно наливане с вино, така че наистина ми е трудно да преценя трезво качествата на вината от Ars Longa. Със сигурност приятни и дори интересни. За жалост в ХА беше доста студено, което се отрази на температурата на виното - бяха по-хладни, отколкото е нужно, за да се усетят всички аромати. А и след втората чаша ми беше малко все тая.

Да кажа обаче и няколко думи за събитието.

Очаквах събитие тип дегустация-по-малко гости и по-голям акцент върху качествата на вината. Домакините обаче а моя изненада бяха спретнали нещо тип много „светско” – може би над сто души изпълваха коридорите на Художествената академия – наистина много сполучлив избор на място, особено за представянето на вина с толкова претенциозно име. Журналисти и пиарки...много пиарки...певачки, поетеси и поетесковци, актьори..много актьори... сервитьори с килнати шапки, препускащи с платата кетъринг (нужно беше да ги сталква човек, за да се докопа до манджата!), саксофонисти, манекенки, редови медийни пияници и тук таме по някой друг винен специалист... Всички с по чаша в ръка и ако не надаваш твърде много ухо на разговорите им, аха да си помислиш, че нещичко разбират и от вино. Камерите и фотоапаратите обаче бяха в твърде голямо изобилие, както и безкрайното позиране, за да се заблуждава човек дълго. Пърформънсът включваше и една небрежно позираща менада.

Цялата тази суетня обаче ме наведе на мисълта, че кризата може би наистина е поразминала, щом компаниите отново са започнали да си позволяват сравнително неефектвини събития с големи мащаби. Доброто старо разточителство. Дано, дано!

Сира, мурведр и вионие Zalze от ЮАР

Ой ти, Малко Залце, що не си голямо! Така би възкликнал народният поет, ако беше опитвал Kleine Zalze. Може би дори и Поетът щеше да го възхвали ако беше попадал на него или поне на нещо по-различно от кръчмарските интерпретации на омайната напитка. По негово време чужди вина рядко са минавали оттук, па камо ли южноафрикански.
За това и в стиха "Тежко, тежко! Вино дайте", нe само че няма продуктово позициониране, но и преобладава гневно пиянският тон, който съвсем можеше да се избегне ако Поетът беше сменил виното с вино, механата с ресторант, а и държавата с някоя друга всъщност. Опс, за империята говорех.

Сега по същество: Zalze Shiraz, Mourvedre, Viognier ( в съотношение 80%:15%:5%) на изба Kleine Zalze от ЮАР е вино с изключително пищен и силен вкус, което причинява истинска експлозия на вкусовите рецептори. Предполагам, че причината се крие в примесите от мурведр и вионие, които дават по-различен характер на иначе много ароматната, но по-мека и по-гладка сира. Резултатът е прекрасно и много богато на вкус вино, но чак пък да потикне към революция, към пеене на буйни песни и зъбене на тирана, е не, слава Богу.
Заради такива чудни вина юарците може би не сa събрали сили да се преборят по-рано с апартейда, но пък по-добре някои държави да си имат пороци, отколкото някои пороци да си имат държава.

Опитвайки това вино, веднага усещате тъмните горски плодове, подправките, танините и френския дъб, в който виното отлежава 12 месеца. Няма как да не се върже перфектно с тежки червени меса, пикантни храни и сирена с наситен вкус.

Заради пребогатия вкус и дългия послевкус лично моята точка на насищане бе достигната точно с две чаши и половина. Което всъщност е добре, защото понякога не я достигам или я подминавам, да бъда честна. ..

Винарна Kleine Zalze е фамилна собственост, разположена край историческия град Стеленбош между двата океана. Това всъщност си е цяло имение с гурме ресторант, голф игрище и къща за настаняване насред лозята. Винарната e обявена за най-добър производител на ЮАР през 2007 г., което никак не е изненада.

Вината на Kleine Zalze се срещат вече в повечето специализирани магазини за вино. Точно това вино реколта 2007 бе забелязано в Cаsavino на нескромната цена от 24 лв., но аз пък имам набито око и си го набавих от кварталния магазин за 14 лв (реколта 2008), където беше попаднало вероятно малко случайно, но пък се задържа и все още го има.
И много ми харесва бутилката. Една такава...чудно симпатична. :)

Това беше, благодаря, че изтърпяхте тази неописуема рецензия!

Как кризата направи софийския център едно по-добро място

Колкото и гадости да сътвори икономическата криза у нас (или кризата на българския антиикономически гений, кой както е по-склонен да я възприема), не може да й се отрече, че свърши едно много хубаво нещо – ограничи шопинга в десетките измислени бутици и безхарактерни магазини и свали наемите в центъра. От това произтекоха две неща. Първо въпросните магазини започнаха един по един да хлопват кепенците. И второ, хора със свежи идеи, които преди това не са имали възможност (финансова или друга) започнаха да ги реализират. Резултатът е, че кварталът само за една година се промени съществено и то в положителна насока.

Появиха се нови ресторанти със съвременна кухня и приятна обстановка, които се стараят да бъдат на достатъчно високо ниво в обслужването и в концепцията в храната, без да причиняват у клиентите си краен дискомфорт със сметката. Вече ми е около десет пъти по-лесно да си избера място за обяд/вечеря и да съм сигурна, че ще ми бъде приятно и много вкусно и то в радиус от максимум десет минути от къщи.

На „Ангел Кънчев” вече цари чудесен средиземноморски дух и се превръща в улицата, на която да се чудиш къде по-напред да седнеш. Първо мароканският ресторант „Анет”. За жалост градината вече не работи, но силно я препоръчвам за лятото, успява наистина да създаде впечатление за Средиземноморие насред софийския център. После средизмноморският „Олив Гардън”, където персоналът (чудесно обслужване) и клиентите (много чужденци) всеки път ме карат да се чувствам сякаш съм на почивка някъде из Италия или поне в Гърция. Новото допълнение – „Театро” на ъгъла с „Хан Аспарух”, чудесно се вписва в редицата. На феновете на израелската кухня (която признавам, не съм пробвала още) ще им се понрави и мъничкото, но уютно Danny’s - някъде там измежду всички други. Като сложим за капак на всичко и пекарната на JoVan, „Ангел Кънчев” засега заема първо място за най-вкусна улица. Искаше ми се да кажа и няколко добри думи за „Брасри” до градинката на Солунска, но за жалост последното ми посещение беше наистина последно. „Брасри” определено лежи на стара слава, но май и на нея никой не се връзва като гледам за каква посещаемост става дума. И, съжалявам, но не съм съгласна да вечерям претоплени спагети за много пари!

Кризата уби и турското магазинче за джвъчки на "Патриарха" (близо до "Раковска"), но не негово място пък се появи винарна „Булерия”. Голямо и звучно БРАВО за професионалната винена листа, вкусното хапване и умерените цени, които изцяло компенсират факта, че обстановката можеше да бъде една идея по-уютна, макар че в никакъв случай не е зле.

Винарна Булериа, Патриарха

Малко по-надолу на "Патриарха" новите попълнение са две, като за едното съм особено благодарна – „Месопродавницата” на Лесидрен. Най-после месарски магазин наблизо! Пресни меса, разнообразие от всякакви колбаси и месни продукти (със и без марка Стара планина) и край на разкарването до Пикадили в Сити Центъра или Била на Университета само заради две пържоли. Крайно време беше.

Месопродавницата на Лесидрен, Патриарха

Другото местенце е кафетерия с домашно приготвени къпкейкове, чийзкейкове и торти. Le Petit Café, както подсказва и името му, е мъничко, уютно и вътре не се пуши. Точно както трябва да бъде.

Le Petit Cafe, Патриарха

По уличките наоколо също изникват интересни места като Papercake на „Раковска”, а „Витошка” започва да придобива приятен облик. Откакто мутри и мутреси бяха лишени от привилегиите да пазаруват по модела „от вратата на джипа до вратата на бутика”, въпросните бутици или по-скоро мини перачници, подарени на любовниците, изчезват и на тяхно място се появяват симпатични кафета като Мементо, Green Bar и др. За съжаление зимата няма да работи в тяхна полза, но пък „Витошка” има шансове до година-две да се превърне в истинска представителна улица с кафенета, каквито има в повечето европейски градове, стига собствениците най-после да открият невероятните възможности на газовите гъби, които, използвани правилно, могат да накарат човек да си изпие кафето навън дори през зимата.

Green Bar на Витошка

И накрая любимия "Шишман", където процесите са особено динамични. Тук всяка седмица нещо се затваря и всяка седмица нещо се отваря. Проверката показва, че всички барове по "Шишман" са на лице, с изключение на геройски загиналите (като 703, но това е живота, приспособи се или умри, а 703 определено не поиска да се приспособи), новите вкусни попълнения като ресторант "Бунюел" и "Супастар" най-вероятно ще оцелеят, защото са добри, а най-радостното е, че ресторант "Комерсиал" премина през кризата без жертви. Това е мястото, което никога не ме е разочаровало и винаги може да спаси положението, когато ти се яде нещо вкусно, но не ти се мисли точно какво и точно къде. В момента поне три места се преобразуват от нещо в нещо и скоро ще видим какво ще излезе. Аз лично ще се радвам ако сред тях има някакъв алтернативен на дюнерите вариант на фаст фууд, защото човек огладнява скачайки от бар на бар.

Единственото, което ми лиспва към момента, е специализиран магазин за вино, тъй като селекциите в обикновените магазини е на принципа „зареждам десет неща, ама както ми дойде и нямам конкретно обяснение защо точно тях” и отново вариантът е разходка до Пикадили. Наскоро видях, че такъв магазин има на ъгъла на "Раковска" и "Неофит Рилски", но, неизвестно защо, колкото пъти мина – в различни часове и през делници и през празници, все е затворено.

P.S. На повечето ресторанти и кафета споменати тук обещавам да посветя отделни размишления и надявам се да е скоро. Все не стига пустото време!

Акулата е гладна!

Когато Нервната акула предозира с политическите страсти, обича да успокоява бесовете си с готвене. Между другото, напълно важи и обратното твърдение: когато е гладна е мноооого нервна.
В резултат на всичко това се появи и новият блог - hungryshark.eu, където могат да се прочетат полезни и интересни неща за храната, напитките, кулинарията, продуктите, местата и хората. Може би ви ще направи впечатление, че бирата някак преобладава сред все още немногото постове. Предполагам, че снимката дава известно обяснение защо:)

Този пост се появява, защото:
1. За бира тя равна няма, но стане ли дума за вино моя милост е по-компетентният орган и ще опитам да подкрепя съдържанието на hungryshark.eu със скромния си опит и знания.
2. Обикалянето по ресторантите в търсене на добрата кухня е споделено.
3. Хладилникът с бира е моят!

HungryShark си има братче, което се нарича MySoulKitchen. Доскоро те бяха двете половини на един много вкусен блог, който всички обичаме - Нож и Виличка. И понеже две е повече от едно, всъщност новината е добра - ще е два пъти повече и два пъти по-вкусно.

Успех на Магда и Kрис!